След 40 години в Канада родопчанин сбъдва мечтата си да е индианец – ІІ част

Разказахме ви за страстта на завърнал се от Канада емигрант в родното му село Бръщен, Доспатско. За това как Сал Якубов – Канадеца прави индиански лъкове и стрели, че ловувал в Канада с индианци, а като дете прочел всички романи за индианци.

Но защо и как е отишъл в Канада още на 17 години?

„През 1972-ра година ме изгониха от гимназията в Девин, защото не исках да си сменя името. Тогава бях 17-годишен. Заплашиха ме, че ако не си сменя името, ще ме изгонят от гимназията и най-вероятно ще умра като беден, прост помак в Северна България. Дадоха ми три дни за размисъл. Изпратиха ме да се върна в село и ми казаха, че ще ме приемат със сменено име. Прибрах се вкъщи. Реших, че няма да си сменя името. Бях убеден, че е само заплаха, но го направиха. Изгониха ме и от училището, и от пансиона“, спомня си с мъка 66-годишният бръщенец.

Баща му много се ядосал. Даже мислел, че са го изгонили по някаква друга причина, не му вярвал. Вечерта отсякъл: „Щом няма да учиш, ще пасеш кравите и овцете. Това е!“.

Домъчняло му много. От едната страна го плашат, че ще умре по затворите, а от друга – го наказват да пасе крави и овце.

„Много се засегнах. Бях дълбоко наранен. Започнах всеки ден да гледам към границата. Мислех си: „Защо пък не опитам да избягам!? Ако успея, ще живея свободен. Ако пък ме убият, така е било писано. Тук и без това за мен живот няма!“. Ох, историята е дълга“ –  въздиша отново завърналият се емигрант.

Първоначално решил да събере 20-тина младежи, с които заедно да избягат. С идеята – ако успеят, да разкажат на свободния свят какво става в България с този „Възродителен“ процес.

Сал като млад татко

„Исках да направя нещо добро за мюсюлманите, да спрат да ги тормозят. Исках да направим заедно така, че властите в България да се уплашат и да разберат чрез натиск отвън, че не е добро това, което вършат. Започнах да правя план, да разузнавам по кльона кога имат наряди, какво правят, докато са наряд, къде ще е най-добре да пресечем. Установих, че 20 души няма как да минем, а трябва да сме най-много петима. Събрах още 4 момчета, на които имах доверие, че няма да ме издадат. И с помощта на Великия Аллах – Великия Господ, го направихме“.

Да не отлага дълго бягството бил провокиран от събитията в съседното село Барутин, при които пребивали мъже, жени и деца.

На 13 март 1972 година урановият рудник до село Барутин е обграден от униформена и цивилна милиция, чиято цел е да принуди миньорите да сменят имената си. Те се съпротивляват. Влизат с милиционерите в ръкопашна схватка. Миньорите са смазани от бой и закарани в Девин, където сменят имената им. Тези, които отказват и тогава, са осъдени. На 16 март цялото село е обградено от милиция и военни от Девин и Гоце Делчев – с танкове, бронетранспортьори и две противопожарни коли с гореща вода. Жителите на селото събрани в центъра. Разгневени, местните се нахвърлили на бой и успели да пробият кордона с кирки. Много от тях получили огнестрелни рани. Две жени са убити, шестима са сериозни ранени, а пребитите са стотици. Скоро след това „възродителите“ успели да разпръснат останалите по домовете им.

Децата му като малки

„Реших да действам час по-скоро. Трябваше да избера възможно най-подходящия ден. Дойде ми наум, че на 1-ви май всички ще празнуват, ще са отпуснати, няма да мислят за такова нещо, което ние замисляме. Посред нощ пресякохме границата. В Гърция изкарахме 5-6 месеца в два различни затвора. Първо ни задържаха за 45 дена в Кавала, в отделни килии. Всеки ден по два-три пъти ни разпитваха, за да разберат дали не сме пратени, да не сме шпиони. Когато наистина разбраха  защо бягаме, казаха, че сме истински герои, за да поемем такъв риск. На практика 99 на сто е риска да те убият при пресичане на границата в онова време. Благодаря на Великия Бог – Аллах, както искат да му казват, че ни предпази“, споделя Сал Якубов.

Той подчерта, че когато в края на септември 72-ра година отишли в Канада, там също дълго време ги преследвали. „Беше ужас, но по-добре да не говоря повече по тази тема, че трябва да споменавам имена“, допълни Канадеца.

За пръв път се върнал в родния му дом на 9-ти септември 1989-та година – малко преди демократичните промени в България.

Якубов с дъщеря си

„Пак не искам да говоря много, за да не споменавам имена на хора, които ме вкараха тук и ме пазеха. Тези две дати няма никога да забравя – на 1-ви май избягах, на 9-ти септември се върнах. След това съм се връщал много пъти по за месец. И децата докарах в България, и жена ми от Канада доведох. Тя е от Малта и дойде на моя 50-ти рожден ден, празнувахме го на Пампорово. Проблемът е, че през 2002-ра година, на 30-тата година в Канада, се разболях от рак. Не ми даваха много надежда за живот. Оперираха ме най-големите специалисти в Торонто. Казаха ми, че ако искам да живея, трябва да се махна от града, от стреса, но пак нямаше гаранция. Поумувахме със семейството. Казах им: „Искам да си отида в Родопите. На мен душата винаги си ми е там. Аз съм родопско чедо“. Даже приятелите в Канада ми викаха „родопски лъв“, защото знаят какво съм правил, какво съм рискувал. Дойдох в България за известно време. Ходех си и в Канада. Със семейството решихме да си направя къща тук, та и децата да знаят, че имат нещо в България. Все пак имат българска кръв“, реди Канадеца.

Тъкмо когато почти я довършил, се случва нова беда. Една нощ излиза от банята и тръгва към спалнята. По стълбите, които тогава са още без парапет, губи съзнание. Пада на долния етаж и си удря главата. Не помни как се е влачил, но някак си изпълзял до пътя пред къщата му.

Новата му къща в родното село Бръщен

Откриват го в безсъзнание. С линейка го карат в Девин, после в Смолян, после в Пловдив. Оперират го в УМБАЛ  „Св. Георги“. Няколко дни остава в кома.

„Събуждам се – ръцете и краката ми, вързани за леглото. Никакви болки нямам. Виждам една сладка светлина и мисля, че сънувам прекрасен сън. А то през прозореца съм гледал към хълма, на върха на който е паметникът на Альоша. И пак оцелях, макар че и докторите се изненадаха. Явно е било писано да правя лъкове“, смее се Сал.

Когато оперирали и главата му, със семейството стигнали до извода, че е по-добре той да се прибере в родното му село. Съпругата и децата го посъветвали да си намери жена, за да не е сам.

„Те са с по-различен манталитет. Може би тук не се приема за нормално, но аз винаги ще обичам жена ми в Канада. Поддържаме редовна връзка и все едно сме си заедно. Когато се установих окончателно в Бръщен, се запознах със Светла. Вече 8 години сме заедно, обичаме се без граници. Всичко ни е добре. Само здраве да има“, моли се Канадеца.

Попитан на какъв език са мислите му, отговаря: „На английски мисля и превеждам на български. Като се върнах в началото, ми беше трудно да общувам, защото бях го забравил доста. Вкъщи, със семейството ми, говорехме само на английски. Сега писането на английски ми е малко трудно. Но тук се чувствам у дома си. Благодаря на Бог, че ми е дал тази възможност да изпитам живота от дъното до върха и обратно. Сега съм някъде по средата, но и на върха не е много хубаво, да знаеш! Направих извънредно много пари. Изпохарчих много пари. Имах строителен бизнес, два ресторанта, поддържахме едно пенсионерско селище. Винаги съм бил много активен. Обичам да доказвам на себе си е на семейството, че може да разчитат на мен. Никога не съм бил човек, който очаква нещо наготово. Всичко постигнахме заедно с жена ми там“.

„Сънищата ми, – казва той, са и на български, и на английски – зависи кого сънувам. По-често сънувам случки и приключения в Канада“.

Често хората го питат защо не си отиде в Канада. А той им отговаря: „Единият ми крак е тук, а другият – в Канада. Живея двойствен живот. Хората още не могат да свикнат добре с мен, защото манталитетът ми е променен. Аз се старая да бъда като тях, да говоря като тях, но не върви. На хората тук болката им е пътуването в Англия. Говорят за работа, за паунди, а на мен не това ми е интересно. Предпочитам хубавите раздумки, да уча разни неща. Предпочитам да съм с културни, образовани хора, от които винаги можеш да научиш нещо ново, които те приемат какъвто си,  а не какъвто искат да си. Аз съм препрограмиран по канадски. Гордея се, че съм канадски гражданин и това никога няма да се промени. Агитираха ме да се явя на избори, но трябва да се откажа от канадското гражданство. Абсурд!  Гордея се и че съм българин, въпреки че имам голяма болка в душата заради този „Възродителен“ процес“.

Попитан какъв се чувства, е категоричен: „Чувствам се повече канадец, защото ме принудиха да напусна родината си по най-опасния начин и в чужбина да пусна корени. Тук, в България, не съм видял нещо хубаво“.

През 2003 г. Сал Якубов си възвърнал гражданството. Трябвало да мине през съда.

„Те ме бяха заличили от регистри, от всякъде. С помощта на Димитър Палагачев, когато той беше областен управител, си възстанових българското гражданство. Докато съм жив, ще му благодаря“, подчертава Канадеца.

В момента е онкоболен, с ТЕЛК-ово решение, но няма никакви здравни и социални права.

„Канада и България имат споразумения за взаимно признаване на трудовия стаж от 2014-та година. Аз съм с 35 години стаж в Канада. Тук от години мъча, защото ми се пада някаква пенсия, да ми признаят стажа, но не се получава. Аз като български гражданин би трябвало тук да получа някаква социална помощ. Не ме освобождават даже от здравни осигуровки. Хем съм пенсионер, хем съм с ТЕЛК-ово решение като онкоболен, хем си плащам осигуровки. Може би съм първият подобен случай в България, но след години много българи ще се върнат от чужбина и те ще имат същите проблеми. Според мен Народното събрание трябва да се произнесе по този въпрос. Аз смятам, че така ще се помогне и на другите българи след време“, обобщава завърналият се от дългогодишна емиграция българин.