Студентка по медицина от Смолян: Здравната система не стимулира младите медици да помагат в криза, а ги принуждава

Тази година сама по себе си е изключително съдбовна. Поради обстоятелствата, които са на дневен ред в продължение на месеци, отделният човек, а и обществото вкупом бяха принудени да отворят очите си за едно – да ги затворят за друго. По принуда сякаш направихме и разни равносметки, които наостриха сетива ни към глобалните недостатъци.

Преди да бъдем изправени групово, а и персонално пред проблемите на 2020г. с добре заучена чупка във врата извръщахме глава, слушайки за поредната нередност в здравеопазването , образованието или държавната администрация. Каквото не рефлектираше пряко върху комфорта ни, минаваше в графата „чужди грижи“. Докато на вратата ни не почука Covid-19,  много сектори, включително здравната система бяха проблем за осезаемо по-малко хора. И така стигнахме до момента, в който обществото се превърна в жертва на собственото си неглижиране.

Здравните заведения и медицинския персонал несъмнено са жизненоважният инструмент за общественото справяне с кризата. Лекари и медицински сестри усетиха остра нужда от човешки ресурс. Системата, на прага на възможен крах, потърси подкрепа в младите надежди на медицината.

Точно с такъв човек разговаряме днес. Сена Пушкаревич е отличник в Медицински университет–София, понастоящем четвърти курс. Посвещава ежедневието си на медицината – работи в Сърдечна реанимация и едновременно с това учи.

Ето какво споделя Сена за действителността на един студент по медицина в България :

–Кога и как реши да учиш медицина? Има ли в семейството ти други лекари?

–От първи клас искам да бъда лекар – тези хора винаги са ми били интересни. Спомням си, когато мама ме водеше на лекар, как обичах да разглеждам кабинета с всичките лекарства в него, а слушалката на доктора ми беше особено интригуваща. Още тогава си мислех, че докторите са като супергерои, които борят коварните болести и ги отстраняват. В семейството ми няма лекари, аз ще бъда първата, живот и здраве.

–Каква беше причината да избереш да се обучаваш в България? Трудно ли влезе в университета?

–От една страна, финансовата невъзможност да уча в друга държава, но от друга страна, фактът, че бях проучила доста неща и изглеждаше, че медицинското образование в България е на едно доста прилично ниво. Месеците, преди изпитите бяха най-кошмарните  в живота ми. Цялата подготовка, денонощното учене и страхът, че ако не те приемат, ще трябва да чакаш една година, а  после целият ад ще започне наново.

–Дават ли българските университети достатъчно практическо образование на студентите си по медицина?

–Не бих казала. Поне към момента – аз съм 4-ти курс, а не съм видяла каквато и да е практическа полза. Освен летните стажове – но те не се провеждат от университета, ти сам ходиш на практика в болница и се учиш на базисни неща.

–Какви са твоите успехи дотук? Каква е мотивацията ти?

–Мисля, че самият факт, че съм приета да изучавам такава благородна професия и съм успяла да премина чак до 4-ти курс, без да влача изпити, си е чист успех.  Мотивацията винаги е била трудна за поддържане и мисля, че го казвам от името на всички студенти. Подлагаш се на такъв стрес, но накрая удовлетворението, че си успял, разбрал и осъзнал, си струва. Мисълта, че в бъдеще ще прилагам знанията си в полза на някого другиго, си е чиста мотивация. Да видя родителите ми горди – също!

–За какво мечтаеш, Сена ?

–Мечтая за много неща. В момента – за 24-часов сън! Ха-ха.

–Къде искаш да практикуваш лекарската си професия след време? 

–Все още не съм решила, но със сигурност няма да е в България. Проучих и се спрях на Швейцария и Норвегия. Здравната система там е организирана по съвсем друг начин и ми допада повече. Мисля, че имат и доста добри здравни специалисти, от които мога да науча много.

–Какво смяташ е отношението на образователната система в България към студентите? Като студент, чувстваш ли трудa и усилията ти достатъчно възнаградени?

–Честно? Не.

Много неща куцат в образователната система, както и административната дейност на голяма част от университетите. Този семестър ми отказаха участие в класирането за стипендии, въпреки отличния ми успех. Това се случи заради неуредици в счетоводството на Медицински университет – София.

–Какво може да се направи според теб, за да бъдат студентите в твоята специалност мотивирани, за да останат да работят в страната ни?

–Трудът им трябва да бъде поощряван. Да имат сигурност, че след като завършат, ще има места за специализацията, която желаят. Същевременно, разбира се, и заплатите трябва да се увеличат. Цялата йерархия от здравни специалисти го заслужава.
Смятам, че е ред и на апаратурата да бъде подновена. Тази, с която болниците разполагат, трябва да се модернизира, за да могат младите доктори да се учат как да боравят с най-новите технологии в сферата на медицината. Ние сякаш сме застинали в средновековието.

Отношението на народа също е много важно. Напоследък забелязвам тенденцията, животът на лекарите да бъде приеман като нещо маловажно. Тяхното професионално и обективно мнение да бъде незачитано.

– Как съчетаваш работата в Сърдечна реанимация и ученето?

–Откакто работя е определено по-трудно с ученето, но пък се чувствам удовлетворена. Научих много неща за малкото време, през което работя там. Всичко това е  благодарение на прекрасните лекари и медицински сестри, които ме обучават.

–Как се справя Здравна ни система във времена на криза?

–Както видяхме – никак. Пълен крах и ужас. Мисля, че нашите прекрасни лекари, медицински сестри и санитари се намират в деветте кръга на Ада. А държавата само допринася за това.
Моето мнение е, още лятото трябваше да се направи организация, да се изберат и направят изцяло ковид болници, за да не се затварят жизненоважни отделения за хора, нуждаещи се от трансплантация, онкоболни и други.
Трябваше и училищата да се затворят – по мое мнение, при тези обстоятелства децата неизбежно ще бъдат сериозни разпространители на заразата.

Икономиката на България явно се крепи на ресторанти и дискотеки.. това е безкрайно притеснително и тъжно.

–Налагало ли ти се е да работиш в Covid-отделение или със заразени? Трудно ли е?

– Определено е изтощително. Наскоро се наложи да гледаме Ковид пациент, приет по спешност. Самата процедура по обличане, а после събличане на предпазното облекло, всъщност е много продължителна. Времето, което прекарваш с болен пациент, тече бавно.
Да не говорим, че не можеш да задоволиш първостепенните си нужди –да пиеш вода, да ядеш, или пък да ходиш до тоалетната. Сменяхме се на няколко часа, за да може да си позволим това удоволствие.
Но това си е чист лукс в сравнение с Ковид-отделенията. Там лекарите и медицинските сестри стоят с предпазното си облекло 12 часа!

–По какъв начин здравната система стимулира младите лекари да влизат в болници и да помагат във времена на криза?

–Тя не ги стимулира – тя ги принуждава.

–Смяташ ли, че българите пазят себе си и близките си достатъчно?

–Не – иначе нямаше да се случва това в момента.
Видяхме, че елементарни правила не могат да спазват. Това, струва ми се, се основава на манталитета на българския народ. Все пак има надежда – има хора, които действително се стараят – благодарим за това.

–Имаш ли послание, което искаш да оставиш към тях по тази тема?

–Дано на никого не му се налага да гледа как негов близък издъхва. В този момент те ще бъдат безсилни. Прекалено много се разпространиха конспиративни теории, твърде много хора вярват в тях.  Някои хора забравиха да си държат носа си под маската. Вместо това го навират там, където не им е работата. Най-малкото – не са прекарали години наред в учене, за да не уважават лекарските становища.

Маметиал на Trafficnews.bg